Тези дни стана известен фактът, че работници на Столичната община замазали с боя парчето от Берлинската стена, което се намира в парка на НДК, непосредствено до Мемориала на жертвите на комунизма. Замазали го с идеята да го „реставрират“ – типична посткомунистическа бутафория. Много символика има в тази новина, ако я погледнем през призмата на случващото се в държавата. 26 години след началото на Прехода сме длъжни да осъзнаем и признаем тъжния факт, че Берлинската стена у нас все още не е рухнала. В Германия това може и да се е случило, но у нас тя продължава да бъде тежко проектирана в главите ни, в съзнанието ни, превърна се в част от поведението ни. Инак няма как да си обясним, че изчезваме като нация, опростачваме се докато ни опраскват всякакви кретени, ценностите и морала заменихме с кич и бутафория, а наследниците ни бягат от Родината си като от остров на прокажените.

 

Българите обаче могат да открият и добрия пример – Полша – една държава, която имаше тежката съдбата като нас, днес истински ударник в рушенето на комунизма и тоталитаризма. На 25 октомври партията ПРАВО и СПРАВЕДЛИВОСТ в Полша удържа безусловна изборна победа и получи самостоятелно мнозинство. 52-годишната Ева Копач бе натоварена да състави правителството, което вече действа. Малко преди това полските избиратели дадоха своето доверие на 44 годишният ДУДА от същата партия да бъде техният Президент. Паралелно с този възход на десницата, за първи път метастазите на бившата комунистическа партия останаха извън парламента. Тези избори поставиха едно ново начало на вътрешната и външна политика на най-голямата страна измежду бившите комунистически държави. Преди 34 години от същата тази Полша тръгна началото на разпада на съветската империя, чрез раждането на синдиката Солидарност. А малко преди това за първи път пак от тази страна бе избран един славянин да ръководи огромната католическа общност по планетата. Споменавам тези важни събития, защото те са водещ репер за бъдещето на България. И колкото по-бързо, и на по-широк фронт това се разбере и осъзнае, толкова по-бързо ще спрат и конвулсиите на мутиращия в България комунизъм.

С миграционата вълна от Близкия изток, както и с атентатите от 13 ноември в Париж, дремещата в комфорта на чиновниците и либералите Европа се събуди принудително. Преди година същата тази Европа опита да се скрие от реалностите на украинската криза, но естествено, че това беше само една наивна илюзия. Събитията следват своя динамичен ход и всяко бягане след тях се заплаща с двойна цена. Няма нужда да изреждаме грешките на Стария континент. Важно е как малка България ще отговори на тези предизвикателства. Как ще се впише във тази динамично променяща се политическа среда и с какви радикални решения ще се раздели с илюзиите на посткомунизма, в чиято люлка се люлее пагубно вече четвърт век. Дошло е време разделно, а изборът няма да е насилствен, а дълбоко личен.

И разделителната линия ще става все по-ясна и драматична. В Полша дадоха кода: „Излизайки от комунизма, ние не дадохме на нашите народи справедливост. Ние допуснахме стратегически грешки, които осъзнаваме и се ангажираме да поправим“. Актуални ли са тези изводи и за България? Разделителната линия у нас е между тези, които използваха чрез комунистическата номенклатура и репресивния апарат на ДС мътното време след срутването на комунизма, за да създадат своите мафиотски обръчи от фирми и политически корпорации, завладяха контролни позиции в банките, правосъдната система и медиите, а от другата страна на барикадата остана глупавият данъкоплатец, все по-оскотяващ, изгубен в океана от лъжи и ченгесарски сценарии, който продължава да се пържи в собствения си сос, под циничните погледи на фалшивите елити, които дори се гнусят от народа си.

Бунтовете срещу КОЙ, случаят с грабежа на КТБ и опраскващите разговори на „каките“, които довчера с тогите на Темида раздаваха „справедливост“, са само началото на приближаващата катастрофа. И колкото по-бързо се осъзнае това зловещо състояние, толкова по-добре. И в двата случая омертата не сработи. И в двата случая сценариите не успяха напълно. Илюзия ще бъде обаче, да се надяваме, че посткомунитичеката мафия, която владее основните властови лостове и чиято външна опора е Русия, ще се предаде без бой. Ще се съпротивляват докрай, а това означава, че ще има и кръв, и сълзи и нови разбити съдби. Само Бог може да ни каже какво изпитание ни предстои, но то е неизбежно, защото истинската промяна у нас не се е случила. Случи се само революцията на номенклатурата.

Важното е, че макар и трудно и с похабяването на много народна енергия маските падат всеки ден, митовете се разбиват. Разделителната линия между „нас“ и „тях“ е видима вече дори и от слепците, а всички други различия са второстепенни. Всеки българин ще трябва да се определи от коя страна на Прехода е. Да си отговори на въпроса - получи ли справедливост или не? Всички други увъртания само ще забавят процеса на истинската промяна, но както не спряха навремето Солидарност и рухването на Берлинската стена, няма да спрат и зреещите събития в България. Вярно е, че с днешна дата липсва ясно определения и заслужаващ доверие политически субект, който ще поеме отговорността, но водачът се ражда от събитията, които няма да ни избегнат. Те също са под влиянието на случващото се вън и вътре в страната. Най-близките съюзници на България са естествено нейните братя по съдба от комунистическите времена – Полша, Румъния, Прибалтийските републики, Украйна, Вишеградската четворка.

Европа и светът са на прага на сериозни промени. Посткомунитическа България няма капацитет да влияе сериозно на техният ход. Такава е реалността. След като политиците ни вече четвърт век не са в състояние да подсигурят справедливост за собствените си граждани, и ги оставиха най-бедните и най-корумпираните, ясно е, че трябва сами да разбием Берлинските стени в умовете си иначе оставаме завинаги техни жертви.