Кремъл отдавна разбра, че в класическият си вид русофилството трудно ще му послужи за да овладее съвременните процеси в европейските страни. Още по-малко в интегрирана Европа, която постепенно усилва вътрешната си свързаност до степен, която да затваря каналите за външни влияние или поне ги маргинализира до степен те да не представляват инструмент на руската външна политика.

Енергийният шлем у нас бе част от по-голяма договореност, която трябваше да даде на Русия гаранции, че дори след влизането си в ЕС България ще остане критично привързана към интересите на Москва. Това даде и основание за откровението на посланик Чижов, че ще бъдем „троянския кон“ на Русия, като нация от русофили по призвание и по интерес. Периметърът за действие на симпатизиращите и обвързаните с Русия български политици и бизнесмени бе достатъчно широк и с възможности. Но страната навлезе в по-високите и плътни слоеве на интеграцията, което разкри зоните на несъответствие и несъвместимост на проектите с Русия на европейските стандарти.

Това не е специфичен проблем на България, тъй като подобни руски проекти имат проблеми на реализация по цялата територия на ЕС. Докато в Западна Европа Москва успя да „пробута“ между капките Северен поток-1, благодарение на канцлера Шрьодер, то не по-малко важния за нея проект Южен поток, чрез който на практика се отрязва пътя на неруски газ към Централна и Източна Европа, бе блокиран. Оказа се, че кремълските стратези са пропуснали да забележат не само последствията на собствената си геополитичесак миопия, но са пропуснали да отчетат промените в собствените си възможности. Русия не е в състояние да налага свои егоистични и несъобразени с европейската интеграция политики, нито да мобилизира подкрепа вътре в ЕС за сметка на експлоатация на чувствителни зони на уязвимост у страните членки, дори най-русофилските.

Влиянието и ресурсите на Москва неизменно намаляват, което е функция не само на вътрешната стопанска и финансова имплозия в Русия, но и на частта от населението в страните членки, което е готово да жертва беззаветно благосъстояние и сигурност в името на интересите на Москва.

Обективна основа на тези процеси е задълбочаваща се криза в българо-руските търговско-икономически отношения, които престанаха да бъдат мотиватор на проруски настроения и генератор на русофилство. Мнозина от българските бизнесмени, които работиха с години на руския пазар, бързо изтрезняха за новите реалности, включително невъзможния за прогнозиране и управление политически риск. Така, вместо да използва заинтересоваността на български граждани и корпорации от разширено присъствие на руския пазар, Москва сви до минимум шансовете на българските предприемачи да намерят път към руските потребители и така да стимулират новите поколения русофили. Много може да се говори по тази тема, но тоталното изваждане на българските компании от Русия в традиционни за тях сектори, се случи с прякото участие и съдействие на руски политици и бизнес структури.

Показателна е историята на износа на българските цигари и вино. Действително беше противоестествено да задържим монополните си положение в сферата на цигарите и износа на тютюн, но още по-изкуствено бе свиването на присъствието ни до под един процент, дори до степен то да не може да бъде устойчиво измерено. Голям принос в този процес имат и традиционни български бизнес русофили, които в сътрудничество с руските им партньори разиграха самоунищожителните операции с търговските марки, но винаги с мълчаливото съгласие или съучастие на съответните ръководства на Булгартабак. Много от западните тютюневи концерни приложиха „мъртва“ хватка за българския износ, като охотно се възползваха от корупционните услуги на руски политици и бизнесмени, в резултат на което дори по-качествените български тютюневи изделия не можеха да намерят път до своите потребители.

Същата схема Русия приложи и спрямо виното. Ние пробихме с качествени продукти в много по-конкурентни пазари като европейския и американския, но в Русия продаваме основно наливно вино, което служи като суровина за бизнес схеми на руски търговци. Какви ли не импровизации на тема разлято под различни търговски марки българско вино съм срещал в Русия? Но качествените български вина няма да срещнете в реномираните ресторанти в Москва или другите големи градове. Защото местните вносители са прекъснали веригата и не дават достъп на българските производители до крайните клиенти и потребители.

Така стоят нещата и с износа на много стоки и услуги, които имат търсене на руския пазар. Почти навсякъде руските вносители затварят възможностите на българските износители да разширят присъствието си на руския пазар и да усилят частта от веригата на добавената стойност, която контролират. Никак не е сигурно, че санкциите срещу Русия са причинили толкова щети на българския бизнес, колкото административния произвол, бюрокрацията и корупцията, която е трябвало да се преодолява от нашите компании.

Да припомним само най-едрите щрихи – произволна смяна на стандарти за безопасност на храните и продуктите, игри с лабораторни тестове, задържане на административна обработка на граница и на митница, проблеми с признаването на договори и уреждане на спорове в руски съдилища, други екстри от руската /не/пазарна действителност – списъкът може да бъде продължен. Колчем някой български бизнесмен постигне успех и веднага се включва различните служби, които наблюдават финансовите потоци.

Големият проблем на нашето русофилство, че на практика то отсъства тотално, когато стане реч за защита на българските интереси в Русия. С което само доказва, че мисията и заданието е да обслужват само интереси на руската външна политика и икономика у нас. Всеки от Вас би се затруднил да назове името на голям български проект или успех на българска фирма в Русия през последните десет години. Да припомним обещаното и мечтаното, извън проектите които се надявахме да вземем в Русия в замяна на силните позиции на руски компании у нас. Срещу вноса на свежо ядрено гориво се предвиждаше да получим обекти в руската енергетика за изпълнение от български строителни фирми и доставчици. Резултат – нула.

Газпром трябваше да купува насрещни стоки и услуги срещу процент от вноса на природен газ. Тази схема известно време „бълбукаше“ по линия на Овергаз през нулевите години на този век, но отдавна затихна. Дори и тогава, когато креташе, не постигна нищо впечатляващо.

Редовно на заседания на междуправителствената комисия се разменяха едни дълги списъци от стоки и услуги, които уж руската страна разглеждаше на сериозно за доставка от България. Резултат – нула. Колко пъти правителството на Москва обещаваше, че ще прави директни доставки на плодове и зеленчуци, на вино и хранителни продукти за магазините в руската столица? Резултат – нула.

Да преминем и към туризма, който по замисъл на руските ни партньори трябваше да балансира асиметрията в руско българските отношения. Оказа се, че и там ако навлезете по-надълбоко в това кой печели от руските туристи в България ще се стреснете от картината. Въпреки относително високите нива на присъствие на руския туризъм у нас е твърде спорно къде остава преобладаващата част от нетните ползи от тях. Не само защото руските инвеститори изкупиха, построиха и управляват все по-голям процент от легловата база, ползвана от руски туристи, но и защото значителна част от заселилите си у нас руски граждани реализират скрит или открит бизнес, приходите от който не остава у нас. Да не говорим за заетостта, която в повечето случаи отива по предназначение към други руски граждани.Така се раждат туристическите гета, от които нито имаме особено полза като бюджетни приходи, а още по-малко като имидж на българския туризъм.

В същото време, докато имате проблем да назовете имената на успешна българска компания в Русия, изобщо няма да се затрудните да посочите символите на успешен руски бизнес у нас – Лукойл, Газпром, ВТБ и свързаните с тях мрежи от български по-едри и по-дребни бизнесмени. Подобна е картината не само в търговията и икономиката – така е и в културната област – колко български оркестри, певци, театри, поп певци и банди са гостували в Русия за да балансираме визитите на руски групи и певци у нас. Това не касае само поп-музиката, а всяка сфера на културата и музиката, в която трябва да има поне видимост на баланс и реципрочност. Попитайте колко лесно е днес да се уреди – изразът е точен, да се уреди съгласие или получи „добро“ за културна проява с търговски измерения в Русия. Хората си бранят пазара и доходите, които се генерират от продажбата на култура и музика само за руски автори и творци – наричат го културен национализъм.

Ние като европейци сме нормално по-отворени, но платежните баланси в културния обмен също са от значение. Много български певци и изпълнители, които са посещавали посолството в Москва знаят за какво говоря. Днес останаха само дните на българската култура в Русия, но и там нещата се затягат все повече и повече. Тъй като българското русофилство изобщо не се интересува от промоцията на българските интереси в Русия, то все повече разчита на свиващите финансови потоци, преки и непреки ползи от политическия бизнес с руски интереси у нас. Колкото повече са свива бизнес фундамента на русофилството, толкова повече се усилва конкуренцията между различните групи. За много от тях това е единственият източник и най-много страдат идеалистите. Ако няма нови енергийни проекти, не могат да се реализират схемите – пари срещу влияние, които се финансират от Кремъл.

Прогнозите за бъдещето на свързаните с руски бизнес интереси обществени движения у нас са неутешителни, най-вече защото кризата и имплозията в родината-майка са силно неутешителни. Именно поради разтварянето на ножицата между това, което Русия има нужда като влияние у нас, и това което русофилите могат да и предложат Кремъл се ориентира като стратегия и канали за влияние през своите информационни и пропагандни центрове в Европа, нерядко и Америка, чрез мрежите от неправителствени организации и политически партии, които може да мобилизира на база „случай за случай“. Така „руската връзка“ все повече се европеизира, което я прави по-трудна за откриване и анализ сред гората от хибридни инструменти. Така блокираха смъртната опасност за Кремъл от добива на природен газ чрез фракинг в ЕС. Местните русофили играят поддържаща роля без да се афишира участието зад кадър на европейските центрове на руско влияние. В конкретният план – Кремъл успя, но в по-общия – загуби своето енергийно оръжие.

Подобна е схемата, която се прилага и в момента срещу подписването на споразумението за инвестиции и търговия между САЩ и ЕС. Газпром преструктурира своето присъствие в Европа, излиза от собственост и преминава към защитна стратегия, като паралелно с това намаляват и пазарните му дялове. Неизбежно е това да стане и в България, въпреки защитата от най-високо място. Подобна съдба очаква и собствеността на Лукойл у нас – президентът на компанията вече обяви, че ще продаде дела в бургаската рафинерия. Заместването му с друг руски стратегически инвеститор няма да бъде проста работа.

Южен поток е блокиран тотално. Сделката на ВТБ с БТК също не върви безпроблемно. Да не говорим за опитите за възкресяване на АЕЦ „Белене“. На практика Русия няма шанс да реализира никакъв нов мащабен проект на територията на България в обозримо бъдеще, което хвърля в паника разчитащите на своя дял от „тортата“ български политици и бизнесмени, които се идентифицират като русофили. Това обяснява защо толкова отчаяно се борят за реализацията на който да е проект със значителни финансови потоци.

Редица от политиците и бизнесмените, които в миналото разчитаха на бизнеса с Русия като основа на своята политическа и бизнес власт, във времето пренасочиха интересите си към ЕС и САЩ. Ако погледнете дори христоматийните примери за бизнесмени чрез политика у нас, тяхното реално или виртуално богатство не може да им гарантира място във властта. Изборите не се печелят със собствени пари, а благодарение на политически инвестиции отвън и на свързани олигарси. В бизнеса с политика у нас няма здрава икономическа логика, което обрича и хората, които разчитат на русофилството, на трудно бъдеще.

Илиян Василев