Добивната индустрия има съществен принос за развитието на икономиката на България. И пряко - чрез генерираната добавена стойност при самия добив на подземни богатства, и косвено - чрез осигуряването на ресурси за задоволяване на вътрешното и външното търсене на суровини в други сектори. Цялото материално производство формира около 1/4 от брутната добавена стойност в националното стопанство по официални данни. Голяма част от нематериалното производство също е насочено към материалните сектори. Индустрията има по-голям дял в икономиката от търговията, финансовия сектор и селското стопанство.Суровинната и минната индустрия играят значителна роля в развитието на някои отрасли в българската икономика.

 

Състоянието на междуотрасловите връзки показва, че този ефект е изявен най-вече в секторите строителство, производство на основни метали, производство на изделия от други неметални минерални суровини, както и в електроенергетиката.  Тези отрасли са основни консуматори на добиваните суровини – метални руди, въглища, неметални минерални суровини. Производството на електроенергия в България е силно зависимо от добива на местни (нискокалорични) въглища. Към настоящия момент около 42% от общо произведената в страната електроенергия използва като енергиен източник местни въглища. За последните десетина години този дял остава относително стабилен.

Миннодобивната индустрия, както всяка друга индустрия, може да се извършва устойчиво – икономически ефективно, екологично, безопасно за живота и здравето на работниците, социално отговорно и в хармония с останалите човешки дейности. За да се постигне всичко това едновременно, тя трябва да се развива в конкурентна среда без политическо влияние въпреки “стратегическото” си значение.
Намирането, проучването, добивът и доставката на суровини са преди всичко отговорност на частния сектор. Това, че минният сектор е ключов за развитието на значима част от веригата на добавената стойност в преработващата индустрия, енергетиката и строителството, не би следвало да бъде използвано като аргумент за свръхрегулиране, национализация, задържане на активи в ръцете на правителството.
Задачата на държавата е основно да създаде политическа, правна и институционална рамка за международно конкурентни доставки, прозрачна среда за достъп до пазара. Също така възлагането на обществените поръчки и предоставянето на концесионни права и лицензии трябва да се  извършва  максимално прозрачно и следвайки измерими критерии, които редуцират корупцията и възможностите за “легализиран рекет” от страна на министерства и неправителствени организация върху отделни инвеститори. Неспокойствието на стоковите пазари често е използвано като аргумент от мои колеги за по-активно регулиране на сектори. Моето мнение е, че проблемите на бизнесцикъла може единствено да бъдат засилени, но не и облекчени, от различни държавни усилия. Без да поставям под съмнение добрите намерения, те просто нямат добър резултат.
Българското правителство може и трябва да има активна външна политика, насочена към възможно най-дългосрочно либерализиране на световните пазари, особено в областта на суровините. Партньорите на България от Европейския съюз са страни, които в голямата си част споделят тези принципи, включително в ЕС и Световната търговска организация. Насърчаването на конкуренцията в сектора е от ключово значение за дългосрочното му устойчиво развитие. Това включва както либерализация в някои области, така и опростяване на процедури и следене за форми за  скрито субсидиране от страна на държавни органи и институции (например БАН и някои държавни университети). Всъщност дори елементарно подобряване на комуникацията между различните институции в България, които прилагат политиката в областта на суровините, може да облекчи достъпа на инвестиции в сектора.

Увеличаване на разнообразието от източници за доставка, особено в сектора на енергоносителите, е предпоставка за предвидимост и надеждност на пазарите на необработени суровини. Като една от вероятно малкото безспорни сфери, които оправдават разход на публични средства, остава събирането на информация, съпоставяне и съдействие при използването на международни данни за суровини. Българското правителство би трябвало да третира като приоритетни проектите, които биха подпомогнали с данни европейската политика за управление на суровините.

ГЕОРГИ СТОЕВ