Дори и на 15 години да е бил човек, когато е отишъл на фронта, днес той би бил най-малко на 90. Ако видите на 9-и май ветерани на възраст под 90 години, които щъкат наоколо, накачулени с разни награди, приемат букетчета и разказват спомени - пратете ги на майната им в прав текст. Неудобно е, разбира се, да се постъпва така с възрастни хора, но трябва. Повярвайте ми, трябва!

Чувството ви за справедливост и увереността ви ще се подсилят от факта, че това са деца, дъщери и синове на хора, които вече ги няма и с чиято смърт те спекулират, с чиито награди те нагло се кичат.
Ако чуете разкази за това колко героична е била тази война, колко прекрасно е било фронтовашкото братство, колко щастливи са били хората да защитават родината си, ако ви се случи да чуете спомени, удавени в радостни сълзи и възторжено хлипане - пратете ги на майната им още по-смело. Това са измишльотини. Истинските участници в онази война никога не са обичали да си спомнят за нея. А ако все пак са си спомняли, било е с такава болка, ужас и разочарование, че с думи не може да се изрази. Затова видите ли сълзи в изблик на "щастие" - пращайте на майната. Пред вас стои лъжец или някой, който е стрелял по своите в гръб.
Походната кухня, фронтовашките сто грама, акциите "подари чайник на ветеран - спомни си за дядо си", намаленията на цените на георгиевските ленти, веселите танци с тъжни лица край Вечния огън - всичко това е прекрасно, но то няма нищо общо с онази война. Онази война - това е нечовешка жестокост, кръв, откъснати крайници, провиснали черва, вопли на отчаяние и страх. И чудовищно предателство към собствените армия и народ. Заради бездарното ръководство и заради отношението към хората като към пушечно месо, заради това, че 90 процента от офицерите са унищожени преди войната от собствената си страна, заради сътрудничеството с фашистка Германия, заради тоталното лицемерие, фанатизма и параноята на Сталин и целия този режим загиват милиони, врагът е буквално (!) заринат с техните трупове. Повод за гордост? Онази война е безкрайна жестокост, безумие и извратеност. Това е тя. Девети май не е повод за дрънкане на оръжия, за паради и салюти. Повод е поне веднъж в годината всички да си затъкнем устата с шибания си патриотизъм и да се покаем за всички престъпления на онзи режим, а после да изречем истината за войната и нейните подстрекатели, да си спомним за загиналите и за цената, не оправдала целта.
Това не е празник. Това е скръб. Това е осмисляне на миналото ни. Това е разбиране кои сме и защо сме били и си оставаме такива. Стига, спрете се. Поне веднъж в годината млъкнете и се замислете. Няма с какво да се гордеем, няма.

Ева Радева