Марк Седжуик е британски историк, изследовател на традиционализ­ма, исляма, суфи-мистицизма и тероризма. Преподава арабистика и ислямистика в Aarhus University, Дания.

По неговите собствени думи изследванията му се фокусират върху трансфера на религии и тра­диции в края на предмодерния и модерните периоди. Преди настояща­та си позиция в Дания преподава в Кайро (American University in Cairo, 1999–2007). Той е основател на Европейското общество за изучава­не на западния езотеризъм и член на борда на Нордическото общест­во за близкоизточни изследвания. Автор е на множество монографии, сред които Sufism: The Essentials. Cairo: American University in Cairo Press, 2000; Western Sufism: From the Abbasids to the New Age. New York: Oxford University Press, 2016, както и Against the Modern World: Traditionalism and the Secret Intellectual History of the Twentieth Century. Oxford University Press, 2004, превод на част от която е предложен тук. Книгите му са преведени на множество езици и добре познати в академичните об­щности, свързани с неговите теми. Съставител е на сборници с научни текстове. Марк Седжуик е често канен лектор в различни европейски и американски университети. Сред последните му теми срещаме заглавия като „Езотеризъм и политика: Случаят на Александър Дугин”; „Възходът на традиционализма в Русия“, „Неотрадиционалисткият ис­лям като постмодернизъм” и др. Преводът на настоящия текст е осъществен по Sedgwick, Mark. „ Neo-Eurasianism in Russia.” Against the Modern World: Traditionalism and the Secret Intellectual History of the Twentieth Century, Oxford University Press, 2004, pp. 221–40. Oxford University Press.

Колапсът на Съветския съюз през 1991 г. донесе в Русия някаква версия на западната модерност, а в руската политика – един необичаен вариант от традиционализма: неоевразийството. Тази идеология беше развита от традиционалиста с централна важност Александър Дугин и беше насочена принципно към онези сектори на руското общество, които отхвърляха политиките на президента Борис Елцин и идеята за преобразяване на Русия в някаква разновидност на либерална демократична държава с разумни отношения спрямо Запада. С промяната на политическия климат при президента Владимир Путин неоевразийството се пренесе от периферията към политическия мейнстрийм.

Ранен традиционализъм в СССР и Русия и традиционалисткият ъндърграунд (нелегалният традиционализъм)

Макар традиционализмът преди ерата на Перестройката да беше по необходимост ограничен до дисидентските кръгове, през 60-те години на ХХ век вече съществуваше руски традиционализъм. Той навлезе в Съветския съюз първо чрез Ленинската библиотека в Москва, която по незнайни причини беше необичайно добре заредена с авторите на традиционализма. Вниманието на Евгений Головин – руски поет, известен само на кръга дисидиращи или „независими“ интелектуалци, който той ръководеше, бива привлечен към писателите на традиционализма в периода 1962–63 година посредством препратките от Le matin des magiciens на Луи Повелс…

Своя интерес към традиционализма Головин предава на своя кръг, който е само един от многото малки кръгове интелектуалци, които могат да се открият тогава из Съветския съюз. Разочаровани от все по-спарената догма на късния съветски марксизъм-ленинизъм, тези дисиденти или „независими“ интелектуалци започват да населяват периферията на съветския живот, бойкотирайки институции като Комунистическата партия и Комсомола, членството в които беше изискване за професионален успех в области като академията и журналистиката, където интелектуалците обикновено работят. Вместо това те работят като статисти, библиотекари и дори чистачи на улици. Следвайки установената руска практика, те се срещат в апартаментите си или в кухните, за да говорят, пият, но също и да четат и обсъждат философски, литературни и поетически работи, понякога разпространявани в самиздат (домашно изготвени копия) и понякога своите собствени съчинения. Алтернативната музика също цъфти в тази среда; западните жанрове като рока и пънка гледат изпод вежди съветския истаблишмънт, като по този начин добиват интелектуална респектабилност, непозната в страните, в които възникват първоначално. Много от тези интелектуалци учат чужди езици (често от паралелни текстове). Самообразованието им в хуманитарните науки нерядко достига нива далеч отвъд обичайно достиганите от самоуките на Запад.

Съветският кръг на Головин включва Гайдар Джамал и Александър Дугин, които стават двамата най-важни традиционалисти на Русия. Джамал, който се присъединява към кръга през 1967 г., е московчанин от азербайджански произход, а образованието и възпитанието му са по-скоро светски и съветски, отколкото ислямистки. Като младеж той се потапя в библиотеката от философски работи, оставена му от неговия дядо по майчина линия – отомански турчин, мигрирал в Русия и присъединил се към Октомврийската революция на страната на болшевиките, който по онова време преподава в престижния Държавен институт за театрално изкуство. Дугин, който влиза в кръга около 1980 г., е син на полковник от съветската армия.

Головин, Джамал и (по-късно) Дугин работят върху възстановяването на традиционализма от книгите, които намират в Ленинската библиотека, като понякога се опитват да се догаждат за съдържанието на неналичните книги единствено по заглавията им. Макар Symbolisme de la Croix на Генон да е недостъпна (бидейки в „затворения сектор“ на библиотеката), Pagan Imperialism на Евола (в по-традиционалисткото ревизирано издание от 1933, Лайпциг) е била оставена в отворената колекция на библиотеката. Когато е била получена през 1957, отговорните за тези решения очевидно не са се задълбочавали в повече от заглавията. Руските традиционалисти обаче, хващайки следата от обясненията на модерността, които дава Генон, като цяло реагират на тях (поне след 1991) по-скоро по модела на Евола.

Традиционализмът дава интелектуално задоволителни обяснения на съветската реалност, в която те живеят и която са отхвърлили, но не ги подтиква към някакво действие. Дугин превежда на руски Езическият империализъм на Евола, но опитите му да я разпространи в самиздат има малък успех. Нито духовната дейност, към която на Запад обичайно води Генон, нито политическата активност, свързвана с Евола, са били възможни в Москва през 60-те и 70-те години. Всяка възможност за политическо действие е била изключена по очевидни причини, а духовната дейност е била ограничена поради липсата на необходимата инфраструктура. Досегът до съществуващите традиционалистки религиозни групи не е бил лесен от Съветският съюз, макар че Владимир Степанов, възпитаник на Московския философски институт, който е принадлежал към кръга на Головин, успява да се свърже с един (нетрадиционалист) британски неосуфи – известния новелист и поет Робърт Грейвс. Въпреки че Джамал се присъединява към суфийския орден Накшбандия в Таджикистан през 1980 г., суфизмът, изглежда, не е важен за него. Когато взима Головин и Дугин за едномесечно пътешествие в Зеравшанските планини в Североизточен Памир по-късно същата година, те не посещават шейха на Джамал, макар че посещават гробовете на различни суфи светии.

Единственото действие, до което стига кръгът на Гловин, е, че от време на време те твърде се напиват. Онова, което Дугин по-късно нарича „ексцес във всички форми“, е било приемано като форма на бунт. Тази невъздържаност срещаме в някои от романите на друг един член на кръга на Головин – новелиста Юри Мамлеев, описан от един критик като „майстор на сексуалната и некрофилската гротеска“.

Традиционализмът се среща единствено в Москва, макар че кореспондентът на Грейвс – Стапанов – става посредник на разпространението му в Естония. Той окуражава интереса към традиционализма у Халянд Удам, естонец, който между 1967 и 1971 работи върху докторската си дисертация в Московския институт за източни науки. Първоначалният интерес на Удам е бил в областта на индологията и именно той е открил книгата на Guénon Introduction générale à l'étude des doctrines hindoues, докато е търсел работи върху индийската философия в каталога на библиотеката. Удам се впечатлява и успява да намери и прочете други произведения на традиционализма с помощта на Степанов, на когото е бил представен от своя научен ръководител в Института за източни науки. След това той се завръща в Естония и става първият естонски традиционалист. Значително общуване между Удам и московския кръг на Головин обаче няма, а и по-сетне Удам става критик на руските традиционалисти.

На Головиновия кръг, изглежда, не е обръщано кой знае какво внимание от страна на официалните власти, макар да се твърди, че Джамал е бил изпращан в психиатрични заведения няколкократно (тогава това е стандартен начин за контрол на дисиденти). КГБ очевидно започва да толерира подобни неформални кръгове в рамките на някакви граници – граници, които Дугин явно е превишил. В 1983 г. властите научават за сбирка в ателието на някакъв художник, където Дугин пее и свири на китара – по неговите думи – „мистични антикомунистически песни“. Той бива задържан за кратко. КГБ намира забранена литература в стаята му – най-вече книги на Александър Солженицин и Мамлеев (по-рано споменатия писател романист, който е бил част от кръга на Головин, но е емигрирал в Америка, преди Дугин да се присъедини). Дугин е изключен от Авиационния институт, където е учел по това време. Той намира работа като уличен метач и продължава да чете в Ленинската библиотека с фалшива читателска карта. 

Традиционализмът при „Перестойката“?

Периодът на Перестройката (1986–91) в много отношения е златна ера за „независимия“ интелектуалец. Най-неочаквано немислимото преди става възможно и дори популярно. Забраните са вдигнати. Нови области се отварят за онези без членство в Комунистическата партия. Нови идеи могат да бъдат развивани. Бюлетинът на естонското ориенталистко общество дори публикува в броя си от 1988 г. превод (от Удам) на Cycles cosmiques на Генон.

Именно по време на Перестройката руските традиционалисти за първи път проявяват активност. В 1987 г. Дугин и Джамал заедно се присъединяват към „Памят” („Памет”), която по-късно е описана от Дугин като „най-реакционната организация“ налична по това време. Те се надяват да повлияят в посока на традиционализма, точно както Елиаде се е надявал да използва Легиона на Архангел Михаил в Румъния, а Евола – фашистите, Херенклуб и СС.

„Памет” е средоточие на обществената опозиция спрямо Перестройката. Основана около 1974 г. от реставратори и историци и посветена на съхраняването на руското културно наследство, през 1987 г. тя се превръща в масова политическа организация, вероятно със съдействието на КГБ, като „като аварийна клапа за изпускане на парата, която дисидентите генерират“. „Памят” критикува реформите на Михаил Горбачов и заявява, че защитава истинската Русия. Атакува „русофобията“, ционизма и световната масонска конспирация. Под „русофобия“ се е имало пред вид застрашителното и действително отслабване на съветската държава, замяната на съветските стандарти и ценности с либералните и дори западните.

Опитите на Дугин и Джамал за инфилтриране на „Памят” са също толкова неуспешни, колкото и онези на Елиаде или Евола преди тях. Семинарите, които те изнасят, привличат впечатляваща публика (достигаща 100 човека), а Дугин бива избран в централния съвет на „Памят” в края на 1988 г., но следващата година двамата се отказват и напускат „Памят”. Дугин по-късно ще опише нейните членове като „истерици, сътрудници на КГБ и шизофреници“. Мнозина достигат до подобни заключения и „Памят” скоро потъва в забвение. Нейното значение за руската опозиционна политика е също като това на теософията за западния езотеризъм: тя става форум, който способства появата на фигури, които по-късно ще играят важна роля на други поприща.

След 1989 г. действията на Джамал и Дугин се разделят, но следват успоредни пътеки. През 1990 г. с появата на ислямизма в Съветския съюз Джамал става един от основателите на Партията за ислямско възраждане… След колапса на Съветския съюз Дугин помага за основаването на не съвсем сериозната Национал-болшевишка партия и все по-тясно се свързва с две основни фигури в руския политически живот. Едната е Генадий Зюганов – лидерът на комунистическата партия на Руската федерация (КПРФ); другият близък съратник е Александър Андреевич Проханов, лидер на група, известна като „Почвеники“ (патриоти). Проханов е плодовит (и според някои неособено добър) романист, чиято най-забележителна работа е книгата му от 1982 Дървото в центъра на Кабул. Този роман за Афганистанската война и други работи на подобни теми му спечелват ироничното прозвище Славея на Генералния щаб.

Неоевразийството!

Изненадваща трансформация представлява сближаването на Дугин, който някога е бил арестуван от КГБ като дисидент, със Зюганов, лидера на КПРФ. Както ще видим, следва втора трансформация от подобна величина, когато Дугин започва да се придвижва от сферата на КПРФ към политическия мейнстрийм на президента Путин. Тези преображения не показват непостоянство от страна на Дугин. Също като Евола, той е верен най-вече на своята собствена идеология, а не на политическите движения на останалите.

Обяснението, което Дугин дава за първата трансформация – от антисъветски дисидент към сътрудник на комунистическото ръководство – е двойствено. Първо, през 1989 г. той няколкократно пътува на Запад и се обръща към публиката на Новото дясно във Франция, Испания и Белгия. Тези визити изиграват важна роля, тъй като променят основно собствената ориентация на Дугин. След като през по-голямата част от живота си той е вярвал, че „съветската реалност“ е „най-лошата представима“ реалност, той с учудване открива, че западната реалност е дори още по-лоша – нерядка реакция сред съветските дисиденти при срещата със западната действителност. Второ, промяната на тази негова политическа позиция се завършва от събитията от август 1991 г., когато Държавният комитет по извънредното положение [в СССР], ГКЧП, не успява да вземе властта в съветската държава по време на зле планирания преврат и вместо това слага началото на разпада на Съветския съюз. Всеобщо приетият като манифест на ГКЧП документ е „Словото към народа“, обнародвано на 23 юли 1991 г. в Съветска Русия и написано от неговите по-сетнешни съратници Генади Зюганов и Александър Проханов.По собствените му думи Дугин е бил така отвратен от тълпите в Москва, искащи демокрация, свобода и пазар, че накрая сам се е оказал просъветски – в самия момент, когато Съветския съюз е престанал да съществува.

Като оставим настрана това обяснение, трябва да погледнем към промените, които Дугин въвежда в традиционалистката философия, а също и към особените характеристики на руския политически живот непосредствено след падането на Съветския съюз. Първата промяна на Дугин е да „коригира“ възгледите на Генон за православното християнство, успоредявайки по-ранната „корекция“, която Кумарасвами прави във връзка с разбирането му за будизма. Корекцията на Дугин е най-ясно артикулирана в неговата Метафизика на Благата вест: православен езотеризъм (1996). Тук Дугин настоява, че християнството, което Генон отхвърля, е западният католицизъм. Генон е прав да отхвърли католицизма, но греши относно източното православие, за което знае малко. Според Дугин православието, за разлика от католицизма, никога не е губило валидността на посвещението и така е останало валидна традиция, към която традиционалистът може да се обърне. След това Дугин превежда голяма част от традиционалистката философия в понятията на православието. Бидейки преориентиран по този начин, традиционализмът на Дугин не води до суфизма като езотеричната практика на исляма, а до руското православие като едновременно езотерична и екзотерична практика.

Втората модификация на традиционализма, която Дугин осъществява, цели да го съчетае с доктрината, позната като „геополитика“ или „евразийство“. Тази доктрина има нещо общо с възгледите, изразявани от Самюъл Хънтингтън в Сблъсъка на цивилизациите. Тя схваща конфликта между блоковете като неизбежно породен от „обективни“ фактори – не културни както при тезата на Хънтингтън, а по-скоро географски. Геополитическата теория противопоставя Атлантическия блок, състоящ се от морски нации, предразположени към свободна търговия и демократичен либерализъм, на един централен и източен континентален Евразийски блок, по-склонен към централизъм и духовност.

Руското евразийство има разнородни източници, най-ранният от които е трудът на философа от ХІХ век Константин Николаевич Леонтиев, който артикулира стародавните убеждения за „руския партикуларизъм“. Откриваме го също и при руските писатели в емиграция от 20-те години на ХХ век, които черпят най-вече от британския географ сър Халфорд Макиндър – основател и класически теоретик на геополитиката. Тезата на Макиндър за фундаменталното разделение между „евразийската сърцевина“ и атлантическия свят е развита в книгата му Демократичните идеали и реалността, обнародвана за първи път по време на Парижката мирна конференция през 1919 г. Намерението на Макиндър, който е юнионистки (консервативен) член на парламента и непоколебим империалист, е да убеди атлантическите сили (Великобритания и Америка), че е необходима намеса за осигуряване на баланса между двете евразийски сили, Русия и Германия. По една ирония книгата му успява да привлече далеч повече вниманието на евразийския свят, отколкото на атлантическия. Щом традиционализмът веднъж бъде преориентиран от индуизма и суфи исляма към православието, той се превръща в почти съвършена добавка към евразийството. Атлантическият блок лесно може да бъде идентифициран като kali yuga, модерност, липса на истинска духовност и демокрация от най-низмен тип, която Евола така ненавижда. Русия, от друга страна, е хранилище на огромна и могъща инициационна традиция и притежава възможно най-деликатното духовно и метафизическо оправдание за неизбежната си борба срещу силите на мрака, въплътени в атлантическия алианс. Някога Съветският съюз имаше историческата мисия да донесе на света комунизма, сега свещената мисия на Русия е да донесе православния традиционализъм. По собствените думи на Дугин „Източната църква трябва да изпълни мисията си в планетарен контекст“. Дугиновия „традиционализиран“ вариант на евразийството тук ще наричаме неоевразийство, което е и неговият собствен термин.

Политическата дейност на Дугин!

За да обясним как стана така, че един традиционалист се съюзи с марксистите, трябва накратко да разгледаме някои особени характеристики на руския политически живот в непосредствения постсъветски период, при който стандартното разделяне на западната политика на ляво, дясно и център всъщност не може да се приложи. Още от самото начало на Перестройката, либерализмът става радикален, а комунизмът – консервативен. Когато през 1990 г. вътре в самата комунистическа партия изплува организираната политическа опозиция на Перестройката, за да кристализира около КПРФ при Генадий Зюганов, тя беше идеологически близка на Прохановите „патриоти“. Близостта начена формирането на един общ фронт, който често бива описван като „червено-кафявите“, като КПРФ са червените, а „патриотите“ са (фашистко-) кафявите. Самият Дугин предпочита названието „червено-бели“.

Много по-важно разделение от това на леви и десни става разделението между тези като Елцин, които приемат определена визия за либерална и демократична Русия, поддържаща разумни отношения със Запада – тях ще наричаме „демократите“, и онези, които отхвърлят тази визия – тях ще обозначаваме като „опозицията“. Групи от опозицията възприемат различни названия в различните периоди (комунисти, патриоти, националисти и дори монархисти), но принадлежността към опозицията е като цяло далеч по-важна от това към коя точно групировка принадлежиш.

През 1991 г. Дугин започва да пише в Прохановия вестник Ден. Той намира Проханов за „етатистки патриот“, но необичайно отворен за нови идеи. Идеите, които Проханов позволява на Дугин да публикува в Ден, са онези на Евола и Генон, а също и на западноевропейското Ново дясно: „антикапиталистите“ (фразата е на Дугин) като Клаудио Мути – италиански ислямски еволианец, и Ален дьо Беноа, превъзходния интелектуален водач на френското Ново дясно.

По време на този период Дугин решително стои на страната на опозицията, където са и комунистите на Зюганов. За Дугин опозиционната позиция на Зюганов е по-важна от неговия марксизъм, който така или иначе не е много марксистки. По думите на Александър Ципко – някогашния политически съветник на Горбачов: „Самото това, че идеята за „нацията“ и „държавата“ се поставя над тази за освобождението на работническата класа [както очевидно КПРФ правят], влиза в пряко противоречие с духа и теоретичната доктрина на марксизма“.

Дугин и червено-кафявите!

Ако е разбираемо как традиционалист като Дугин може да се съюзява с КПРФ, то остава въпросът защо КПРФ проявява интерес към неоевразийството. Отговорът е, че различните групи, които съставляват опозицията, имат общи интереси и врагове, но им липсва обединителна идеология. Национализмът може и да изглежда на пръв поглед подходяща идеология за целите на опозицията, но етнически обусловеният национализъм, подобен на този в Западна Европа още от времето на Френската революция, едва ли би бил подходящ за руските условия, доколкото Руската федерация е мултиетническа държава. Етнически обусловеният национализъм не може да участва в легитимирането както на царисткия, така и на съветския режим, и дори лидерът на „Памят” Дмитрий Василиев е бил принуден да добави клауза към своята декларация, че „нашата цел е да разбудим националното съзнание на руския народ“, като допълнението е: „и всички други народи, живеещи в нашата родина“. Ако би бил пределно последователен, етнически обусловеният национализъм от края на ХХ век би предполагал доминионите на Русия да бъдат редуцирани още повече, отколкото в 1991 г., до оставането на една незначителна сърцевина от чисто руска територия. Макар подобен изход да е желан от малък брой радикално демократични интелектуалци в Москва, това би се сторило проклятие за повечето обикновени руснаци. Освен това подобно стеснение би имало един голям недостатък – то би оставило неприемливо голям брой етнически руснаци захвърлени отвъд чисто етническата руска сърцевина.

По този начин неоевразийството се оказва по-инклузивна форма на национализъм и затова по-подходящо за руските условия. Евразийският блок, воден от Русия, би включвал не само цялата Руска федерация, но – в повечето интерпретации – и региони като Украйна и Беларус. Според други виждания той би включвал не само териториите на бившия СССР, но също и по-голямата част от ислямския свят.

Отношенията между Русия и ислямския свят представляват централният парадокс в мисълта на опозицията и неоевразийството. От една страна, може да се очаква, че събития като тези в Афганистан през 80-те и в Чечня, и собствено в Москва през 90-те биха предизвикали в руската армия и цялото общество значителна враждебност спрямо исляма и ислямизма, а антиислямските настроения ще бъдат насърчавани и използвани както от президента Елцин, така и от президента Путин. Съществуват известни расистки чувства най-вече срещу „черните задници“ от Кавказ и понякога те предизвикват расистки набези. Подобни расистки чувства бяха рутинно използвани от значими сектори на крайното дясно на Запад. От друга страна, Съветският съюз дълго време е култивирал дружески отношения с арабския свят с тенденция близкоизточните държави да станат действителни или потенциални съюзници срещу Америка. Каквито и да са били обществените настроения, руската опозиция като цяло говори приятелски за исляма. „Уважавам исляма и другите религии“, заявява Дмитрий Василиев от „Памят” в 1989 г. „Хомейни е велика личност, която се бори за исляма и за чистотата на ислямската традиция. Ние сме с онези, които имат вяра в Бога.“ Подобна линия провеждат по-късно и най-важните фигури на опозицията (със забележителното изключение на Владимир Жириновски). И Дугин, и Проханов, и Зюганов се заявяват в подкрепа на евентуален съюз с исляма. За Дугин „Новата фаза на световната стратегия на Звяра се състои в подчиняването на руския народ на глобалната власт, от една страна, и в нападението върху най-твърдия бастион на традицията, който сега се представлява от исляма – от друга“. За Зюганов „в края на ХХ век става все по-очевидно, че ислямският път се превръща в реална алтернатива на хегемонията на западната цивилизация… Фундаментализмът е… завръщане към вековната национална духовна традиция… към моралните норми и отношения между хората“.

Зюганов беше важна фигура в руския политически живот, а Проханов беше важен за Зюганов. Неколцина коментатори са единодушни, че Проханов е послужил като средство на Зюганов за сближаване с другите опозиционни групи, а също и за забележителния успех на неговата партия в изборите за Думата през декември 1995, след които КПРФ се оказа доминираща партия в нея – положение, което тя удържа на изборите през 1999 г., макар важността й след това да залезе. Има съгласие и по отношение на мнението, че Прохановият вестник Ден е имал решаващо значение за популяризирането на неоевразийството и превръщането му в „централен фокус на руската „червено-кафява“ коалиция“. Един коментатор стигна дотам да заяви, че не партийният орган, Правда-5, а именно Прохановият вестник „представя идеологията на комунистическия мейнстрийм“. „Зюганов използва евразийството, за да обнови комунистическата партия – написа друг коментатор, – и беше впечатляващо успешен в това“.

Ролята на неоевразийството вътре в опозицията, а по-тази причина и на Дугин е централна. Това е възгледът на мнозина западни наблюдатели особено след излизането на Дугиновия бестселър Основи на геополитиката: геополитическото бъдеще на Русия (1997). Основи на геополитиката стана най-важният и успешен труд на Дугин. През 1997 г. тя „беше предмет на разгорещени спорове сред военните и цивилните анализатори в широк кръг институции… [макар впечатлението на наблюдателя да е], че е имало повече разговори, отколкото действително четене“. Интересът на руските военни към книгата на Дугин означава, че значително внимание на нея обръщат също и специализираните кръгове зад граница. Дугин вече е бил публикувал „Геополитиката като съдба“ в броя от 25 април 1997 на Красная звезда – армейския вестник, а Основи на геополитиката получава и одобрението на армията, или поне на лейтенант-генерал Николай Павлович Клотов, инструктор във Военната академия към Генералния щаб. Академията е форум, където Дугин е говорил и преди по покана на полковник-генерал Игор Николаевич Радионов, който по-късно става министър на отбраната при президента Елцин.

Основи на геополитиката настоява за съюз с исляма. Настоява също така за създаването на ос Берлин-Москва-Токио за борба с американската атлантическа заплаха и за връщането на Калининградския анклав (преди Кьонигсберг) на Германия и Курилските острови на Япония – които са били взети от Съветския съюз след Втората световна война. „Връзката между идеите на Дугин и тези на руския естаблишмънт – пише Чарлс Кловър във влиятелното списание Foreign Affairs – е твърде решителна, за да бъде игнорирана.“ В подкрепа Кловър цитира руското предложение от 1998 г. Курилските острови да бъдат върнати на Япония и сближаването на Русия с Иран и Ирак.

И двете могат да се обяснят съвсем задоволително, разбира се, без позоваване на Дугин или на традиционализма, но е ясно, че на руската публика идеите на Дугин изглеждат по-малко ексцентрични, отколкото на западната.

Най-добрият анализ е може би този на интелектуалеца на демократите Игор Виноградов, редактор на списание Континент. Говорейки за корените на евразийството в 20-те години на ХХ век, Виноградов заявява, че „още тогава то е разкрило своя гангренясал утопизъм“ – като възражението му срещу утопизма очевидно е, че той се стреми да доведе до тоталитаризъм. За неоевразийците от 90-те Виноградов казва:

„Те са се захванали с шумно галванизиране на една реакционна утопия, която отдавна се е провалила – опит тя да бъде съживена чрез инжектиране на нова ваксина – комбинацията от „православие“ и „ислям“ в името на борбата с коварния „ционизъм“, гнилия западен „католицизъм“ и всякакъв там вид иудо-масонство… Въпреки цялата си [интелектуална] непригодност, те са много опасни. В края на краищата, изкушението на религиозния фундаментализъм в нашия век на неверие и цялостен духовен упадък е привлекателно за мнозина отчаяни люде, които за изгубили пътя си този хаос.“

Заслугата за съживяването на „провалилата се“ идеология трябва да се отнесе към Дугин и традиционализма, които несъмнено представляват „новата ваксина“, за която става дума.

Неоевразийството на Дугин не е точно или най-вече традиционалистко. Макар влиянията на традиционализма да могат ясно да се забележат от осведомения читател, думата „традиция“ липсва в глосария на Основите на геополитиката например, а нито един традиционалист или друг философски автор не е сред откъсите от класически текстове, включени в книгата, който начева с Халфорд Макиндър. Следователно успешната Основи на геополитиката е още един пример на мек традиционализъм.

Националболшевишката партия!

Преди да се сближи с Кремъл, най-важните политически връзки на Дугин са с Проханов и КПРФ; след успеха на Основи на геополитиката – директно с КПРФ: в началото на 1999 г. Дугин се избран за специален съветник на Генадий Селезньов, говорителят на Думата от КПРФ. Той поддържа контакти и със западноевропейски десни. За първи път се установяват приятелски отношения при визитата на Дугин на Запад в 1989 г. и това продължава с посещенията на Дьо Беноа и неговия белгийски съмишленик Робер Стьокерс (първото от които е през март 1992) и с публикуването на два сборника със статии на Дугин на италиански от Мути през 1991 и в 1992. Политическата връзка обаче, която носи на Дугин обществена известност в Русия и с която са свързани повечето от писанията на Дугин, е тази с един писател, съвсем различен от Проханов – Едуард Лимонов.

Лимонов е бил дисидент поет като Головин и като Мамлеев е емигрирал в Америка през 1974 г. Неговата реакция на западната реалност – също като тази на Дугин – е била разочарование и дори отвращение, което е документирано в най-известния му роман Аз съм, Едичка (Ню Йорк, 1976). Той се премества във Франция, приемайки френско гражданство в 1987 г., и продължава да пише полуавтобиографични романи, високо ценени както от онези руснаци, които могат да ги четат зад граница или тайно внесени в Съветския съюз, така и от много западни читатели (повечето са преведени на френски, както и на други езици).

Колапсът на Съветския съюз през 1991 г. означаваше, че емигранти като Лимонов (а също и Мамлеев и Солженицин) вече можеха да се завърнат и се завърнаха в Русия. За по-младите интелектуалци завръщането на Лимонов беше дори още по-значимо от това на Солженицин. Лимонов беше активно интервюиран – в пресата и по телевизията, където за мнозина либерални интелектуалци той се оказа в определена степен разочарование. Макар да беше несъмнено добър поет и новелист, пред камерите той изглеждаше недобре артикулиран и някак провинциален. А тревожното беше, че той започна да говори „странни неща“. В крайна сметка либералите бяха принудени да признаят, че политическите възгледи на Лимонов са всъщност тези на опозицията. През 1992 г., когато крайният националист Жириновски представи бъдещото управление на Русия на своята иронично наречена Либералдемократическа партия, Лимонов беше един от деветте му министри в сянка.

Дугин се среща с Лимонов в кръговете на опозицията около Проханов и Зюганов. Лимонов е готов да скъса с Жириновски, когото вече са започнали всеобщо да възприемат като безпринципен опортюнист, и те двамата с Дугин са разочаровани от „архаизма“ на съществуващата опозиция. По тази причина Дугин и Лимонов се решават на общ демарш. Дугин иска някакво движение, но Лимонов настоява за официална политическа партия и така през 1993 г. те формират Националболшевишката партия, чието шокиращо наименование е предложено от Дугин. Трети член основател на тази партия е музикантът Юри Летов, наркозависим анархист и пънк певец, чиято група „Гражданска отбрана“ разполага с многобройни последователи на възраст между 12 и 20 години. След 1993 Лимонов се съсредоточава върху политическата дейност и престава да пише литература.

Лимонов се оказва лидер на националболшевиките и „човекът на действието“, стоящ зад тяхната активност, бидейки вероятно тласкан по-скоро от реакцията си срещу Запада от 70-те, отколкото от традиционализъм или някоя друга специфична идеология. Първата стъпка на националболшевиките е плакатна кампания из цяла Москва, призоваваща за бойкот на вносните стоки под лозунга „Янките вън от Русия“! Това привлича известен положителен интерес към партията. Последвалите лозунги включват „Пий квас, а не кока-кола“ – творение на Дугин. Други действия биват по-малко успешни. Партийното членство в Москва никога не превишава 500 души и макар да достига до 7000 на територията на цяла Русия, това едва ли е значителен брой в страна със 150 милиона население. Съюзите между Лимонов и другите две опозиционни партии са краткотрайни.

На изборите за държавната Дума в 1995 г. националболшевиките провеждат кампанията си като индивиди, а не като партия, защото Министерството на правосъдието многократно им отказва регистрация. Дугин се кандидатира от района на Санкт Петербург, а Лимонов в Москва. Кампанията на Дугин получава широка публичност в резултат на подкрепата на Сергей Курьохин, уважаван рок и джаз музикант, който композира и симфонии и чиято група – „Поп-Механика” – е „широко популярна“. Популярността си Курьохин дължи отчасти на своите „мистификации“, както например, когато по един основен телевизионен канал той настоява, че Ленин всъщност е гъба. Курьохин организира безплатен поп концерт под заглавие „Курьохин за Дугин“ и излага националболшевишката линия в интервюта като даденото на санктпетербургския младежки вестник Смена през септември 1995 г. Независимо от тази подкрепа Дугин печели едва 2493 гласа, т.е. 0,85 % от общо гласувалите. Лимонов се представя малко по-добре в Москва с 1,84 % (5555 гласа). Необезсърчен от поражението си, Лимонов през май 1997 г. отново се кандидатира за поста губернатор на района на Нижни Новгород, но не бива избран. Дугин, от друга страна, стига до заключението, че възгледът на Лимонов за възможното влияние на националболшевиките върху руския електорат (като противоположен на руските интелектуалци) не е реалистичен. Той напуска партията през май 1998 г. Другият основател на партията – пънк музикантът Юри Летов – от известно време не се интересува кой знае колко от нея (макар че през 1996 г. пише в партийното списание Елементи, за което ще стане дума по-късно).

При Националболшевишката партия несъмнено има известна доза хумор, напомняща литературата на Лимонов. Политическата й програма например включва правото на членовете на партията да слушат приятелките си, когато им говорят, а партийните инструкции за подходящо поведение в кино (западните филми да се посещават в групи от по петнадесет човека и да се вандалства в залата) със сигурност нямат за цел да бъдат взимани на сериозно. Как да разбираме обещанието „Ще смажем криминалния свят. Най-добрите му представители ще влязат в служба на нацията и държавата. Останалите ще бъдат анихилирани с военни средства“? Партийният поздрав – дясната ръка, издигната по фашистки, но със свит юмрук по болшевишки, придружен от вика „Да, смърт“ – също звучи леко фарсово. Тези елементи на абсурд усилват контракултурната привлекателност на националболшевиките. Макар никога да не е признавала това, Националболшевишката партия представлява по-скоро въплъщение на определен светоглед, отколкото сериозна политическа организация. Макар националболшевиките да извършват някаква дейност (отделни националболшевики биват арестувани за дребни прояви на вандализъм и нарушаване на спокойствието или пък, в Латвия, за наркотици), претенцията, че партията се стреми към абсолютна власт, навярно трябва да бъде приемана с щипка сол. Ако националболшевиките по някакъв необясним път биха взели властта, съвсем непредставимо е те да могат да упражняват тази власт по някакъв дори слабо наподобяващ настоящия им вид начин. За Дугин Националболшевишката партия е действително важна, защото за няколко години тя става база за публичните му изяви, писанията му и тяхното обнародване.

Между партиите!

След като Дугин напуска Националболшевишката партия – базата за неговата дейност става собствената му издателска къща „Арктогея” (наречена на нордическата версия на Атлантида). „Арктогея” публикува някои преводи на западните традиционалисти, девет от книгите на Дугин (в периода между 1993 и 1997 той обичайно пише по две книги на година) и някои романи на Густав Майринк, немския писател „фантаст“ от Прага, който е имал особен интерес към магическото и окултното.

Със смесен успех Дугин се опитва да разпространява своята версия на традиционализма посредством различни списания, а също и чрез радиото и интернет. Отново най-мекият традиционализъм се оказва най-успешен. Като сериозно „теоретично“ списание Елементи начева през 1993 г. с амбициозен тираж от 50 хиляди бройки, но до 1996 г. тиражът пада до 2000. Подобна липса на обществен интерес по отношение на твърдия традиционализъм среща независимото езотеристко издателство „Беловодие”, което публикува няколко превода на Генон и Евола в началото на 90-те, но спира да печата традиционалистки автори около 1997 г. През 1999 г. единствените традиционалистки автори налице в московските книжарници са Елиаде и Буркхарт (една книга: Сакралното изкуство на Изток и на Запад, 1999 г.).

Далеч по-успешна от Елементи е седмичната едночасова радиопрограма Finis Mundi], на която домакин е Дугин и която се предава в четвъртъците в полунощ от станцията за популярна музика FM 101. Предаването „става култово сред университетските студенти“ (според един московски вестник) със своята еклектична селекция от музика (от Вагнер до Едит Пиаф) съчетана с традиционалисткото послание на Дугин и обсъждане на отделен философ във всяко излъчване: Генон за първото, Ницше за осмото. Програмата обаче се прекратява през 1997 г. след само шестнадесет седмици – според Дугин – по-скоро по политически, отколкото по журналистически причини.

Влиянието на Дугиновия масивен уебсайт www.arctogaia.ru е трудно да се прецени. През 1999 г. той съдържа раздели за метафизика, политика, литература и еротика, както и дискусионни форуми върху традиционализма, херметизма, литературата и страрообрядчеството. Тези дискусионни форуми, изглежда, се ползват от малък брой хора, но публиката на www.arctogaia.ru може да се е увеличила с нарастването на интернет покритието в Русия. Възможно е влиянието на Дугиновия уебсайт в Америка и Европа да е било по-голямо от това в Русия.

До края на 90-те най-важното средство за достъп до руската публичност на Дугин (освен инцидентното му появяване по телевизията) остава страницата му в Прохановия вестник Утре [Завтра], приемника на Ден, който бива забранен след военния отпор на Елцин срещу бунтовете в Думата през 1993 г. Страницата на Дугин – притурка, озаглавена Евразийска инвазия [Евразийское вторжение] – едва ли е привличала същата публика като тази на самия вестник Утре. Последният е отчетливо популистки, с водещи заглавия като „Елцин е крадец. Крадла ли е Дяченко?“ (Дяченко е дъщерята на Елцин), пише за военната авиация и „изнася“ политически фигури от средите на демократите като американски шпиони или еврейски агенти. Евразийската инвазия на Дугин – напротив – е много по-интелектуална. Отчетливо постмодерното оформление твърде се различава от останалите страници на Утре и може да бъде снабдено с мисъл на деня от Емерсон (например „Герой е онзи, който притежава неподвижен център“), а в допълнение на водещото заглавие на Утре „Елцин е крадец. Крадла ли е Дяченко?“ публикува „Националекзистенциализъм: Тялото като представление“.

Евразийското движение и партията!

Към 2000 г., когато твърдата ръка на президента Владимир Путин дава на руския политически живот някаква степен на сигурност, която положително контрастира със застоя и твърде видимата корупция на късния Елцин, става ясно, че опозицията става все по маргинална. Националболшевишката партия получава унищожителен удар, когато Лимонов бива затворен за нелегално притежание на огнестрелно оръжие и други подобни групи започват да си проправят път. Дори КПРФ изглежда обречена, бидейки прекалено зависима от по-възрастните избиратели и твърде окаляна от съветското си минало.

Дугин заключава, че опозицията като цяло и КПРФ в частност не вървят на добре и няма да стигнат доникъде. Той смята, че КПРФ е абсорбирана от системата, на която би следвало да е опозиция, и независимо от флиртуването си с неоевразийството нейният национализъм е останал твърде свързан с руската етническа принадлежност. Макар Дугин да продължава да публикува своята притурка „Евразийска инвазия“ в Прохановия Утре, неговият фокус се премества върху това, което той нарича „радикален центризъм“. Тази нова позиция, публично възприета през 2001 с основаването на евразийското движение, е центристка в това, че подкрепя президента Путин като патриот, който е посветен на възстановяването на руската мощ и възприемчив за идеята за Русия като евразийска сила. В това обаче, че за Дугин неоевразийството е централно за евразийското движение, а либералните елементи в Путиновата политическа програма по-скоро се търпят, отколкото подкрепят – тя е радикална.

Моментът, който Дугин избира за оповестяването на Евразийското движение, е определен от регистрирането (няколко месеца по-рано) на Евразийската партия на Русия от депутата от Думата Абдул-Вахед Валидович Ниязов (роден Вадим Валерианович Медведев). Ниязов, който е руски обръщенец в исляма, поддържа в голяма степен Дугиновото неоевразийство и е бил близък с Джамал, но не е традиционалист. Причината да избере за партията си името „евразийска“ е по-скоро успехът на идеологията на Дугин или пък според самия Дугин – „опит да се узурпира евразийската идеология“. Целта на Ниязов е да създаде партия, която би представлявала мюсюлманите в демократичната система, но без да бъде чисто ислямска. Неоевразийският национализъм му дава както оправдание за мултиконфесионалната партия, така и начин да подчертае своята и тази на партията си вярност към Руската държава.

Дугин основава Евразийското движение с три източника на подкрепа, два от които я правят далеч по-сериозна организация от Националболшевишката партия. Първият е група от съмишленици традиционалисти, включително двама членове на първоначалния дисидентски кръг на Евгений Головин още от съветската епоха: самият Головин и Юрий Мамлеев, романистът, чиито книги са били повод за неприятностите на Дугин с КГБ, докато е бил студент в Института по авиация. Вторият източник на подкрепа идва от уважавани личности като д-р Александър Панарин, знаменит политически изследовател, заемащ катедрата по политология в Московския държавен университет. Третият източник идва от лица, близки до Кремъл, и от офицери от разузнаването. Съществуват множество слухове, че близкият съратник на Путин Глеб Павловски е спонсор на Евразийското движение по един или друг начин, но Павловски официално никога не е бил член на движението. Сред формалната членска маса обаче са например добре известният телевизионер Михаил Леонтиев, за когото се говори, че е „любимият журналист на президента“, а също и мюфтията Талгат Таджуддин, шейх ал ислам на Русия. През 1980 г. Таджуддин е избран за мюфтия на европейската СССР и Сибир (длъжност, създадена от Екатерина Велика през 1789 г.), според някои със спонсорството на КГБ, и следва съветската линия. През 1985 например той се присъединява към трима други съветски мюфтии, заклеймявайки „необявената война… водена [срещу афганистанския народ] от американските империалисти и техните привърженици – муджахидините. Независимо от периодичните предизвикателства той запазва поста си и по-голямата част от влиянието си през Перестройката и под управлението на Елцин и Путин. Предишната му кариера ясно подсказва, че за него одобрението на Кремъл за Евразийското движение би имало далеч по-голяма тежест, отколкото собствената му оценка за целите на движението, а участието му, също като това на Леонтиев, ясно показва подкрепата на Кремъл.

Съществуват множество сведения, че Евразийското движение е получило щедра финансова подкрепа от клонове на сдружения на пенсионирани офицери от СВР и ФСБ – външното разузнаване и вътрешните служби по сигурността, на които се разделя съветското КГБ през 1991 г.  Вторият човек след Дугин в Евразийското движение, Пьотър Евгениевич Суслов, е също бивш офицер от разузнаването. След службата си в Първия главен директорат на КГБ Суслов се пенсионира като полковник от СВР в 1995 г. Според един спорен и непотвърден източник той е специализирал в изпълнение на убийства и е бил свързан с Максим Лазовски, бивш офицер от КГБ и ФСБ, замесен в предполагаемото фабрикуване на „чеченските терористични“ атентати в Москва през 1994 г. Подкрепата на пенсионираните офицери от ФСБ и СВР не показва по несъмнен начин активната подкрепа на служещите офицери или на самото ФСБ, но предполага поне някаква връзка на сътрудничество с ФСБ и Кремъл. Като се вземе предвид фактът, че президентът Путин сам е служил в Първи главен директорат на КГБ (по-късно СВР), съществува тенденция на офицери от разузнаването да бъдат поверени деликатни задачи – не защото тези задачи са непременно свързани с разузнавателната работа, а защото офицерите от разузнаването са доказано заслужаващи доверие, надеждни и ефективни. Следователно съществува възможността по един или друг начин Суслов да е бил представител на Кремъл в ръководството на Евразийското движение.

В резултат от цялата тази подкрепа Евразийското движение бързо добива над 50 провинциални клона и членска маса над 2000 души – респектираща бройка за движение, ако не за политическа партия. По-важното обаче е, че взаимоотношенията на сътрудничество с Кремъл означават, че Евразийското движение е започнало да придобива характеристики на уважаван тинк-танк за външна политика, подобен по функция (ако не по идеологическа ориентация) на RAND или Съвета по международни отношения (CFR). Мнозина са убедени, че Кремъл при случай се съветва с Евразийското движение, а понякога го използва, за да прокара свои собствени политически предложения.

Движението на Дугин следва неоевразийската теория в това, че е мултиконфесионално. Освен мюфтията Талгат Таджуддин в него има представители на другите три установени изповедания в Русия – православието, иудаизма и будизма. Като се имат предвид близките отношения между православната йерархия и Кремъл, православното участие отразява по-скоро центристкия, отколкото радикалния елемент в подхода на Дугин. Радикализмът е по-скоро видим у представителя на иудаизма, Рави Авраам Шмулевич, но религиите, които всъщност имат значение, са православието и ислямът.

Ислямското участие може да е било както центристко, така и радикално…. Предишният съдружник на Дугин, Джамал, по това време вече е твърдо въвлечен в радикалния ислямизъм, който най-общо, макар и не точно, се описва на руски като „уахабизъм“. Дугин обаче тук предпочита центризма пред радикализма. Той внимателно прави разлика между „уахабизма“ и „традиционния ислям“, като заклеймява първия и хвали втория. Мюфтията Талгат Таджуддин приветства Евразийското движение като „нашия отговор на поддръжниците на сатанинския уахабизъм“], а съпротива на радикалния ислямизъм се забелязва също и в дейностите на Пьотър Суслов, бившия офицер от СВР, който е втори след Дугин в ръководството на движението. В началото на 1999 г. Суслов създава фондация, наречена „Единение”. Формално тя е независима от Евразийското движение, но в контекста на една конференция, организирана от Евразийското движение (върху „Ислямистка заплаха или заплаха за исляма?“), фондацията предлага уреждане на конфликта с Чечения заедно с чеченския сепаратистки лидер Хож-Ахмед Нухаев, който също е бивш служител на разузнаването. В основата на това споразумение е предложението за разделяне на Чечения на руска и на автономна зона, както и замяната на радикалния уахабитски ислям с традиционния суфи ислям. Не е ясно до каква степен Кремъл подкрепя този план (той е един от многото предложени по това време).

„Радикалният центризъм“ на Дугин и връзките с Кремъл по никакъв начин не превръщат него или движението му в кремълски пионки, както се вижда веднага след 11 септември 2001 г. – терористичните актове в Америка. Мюфтията Таджуддин (както се очаква) веднага застава зад линията на Кремъл в осъждането на атаките. Дугин също непосредствено изказва своите съболезнования и дава ясно да се разбере, че заклеймява „актовете на убийците срещу невинните люде“, Той обаче пише също, че самолетите, които унищожават кулите близнаци, са „лястовиците на апокалипсиса“, успоредни с куршумите на Гаврило Принцип в Сараево през 1914 г., които разпалват Първата световна война. „Лястовиците“ на 11 септември – заявява той още на следващия ден – ще принудят Америка да отвърне по начин, който ще разпали една възможна апокалиптична „война между [американския] еднополярен глобализъм… и целия останал свят“[. Той вярва, че в тази война Русия трябва (вероятно само в началото, но той не го казва) да остане неутрална, като подобри отношенията си с Евразийския блок, и съответно вижда проатлантическата ориентация, възприета от Путин, като „първата основна геополитическа грешка, която президентът е направил“. Според Дугин американските действия в Афганистан „нанесоха съкрушителен удар на евразийската стратегия в Централна Азия“. Независимо от това той настоява, че Путин трябва да бъде подкрепян, защото алтернативите са по-лоши. Този случай ясно показва, че радикалният елемент в Дугиновия „радикален центризъм“ се е оказал по-силен от центристкия. С други думи, Дугин остава верен на обещанието си, че „ние се ръководим единствено от интересите на Русия в една по-далечна перспектива. Ако защитата на дългосрочните интереси не е политически удобна или ако те противоречат на настоящата ситуация, ние пак ще ги защитаваме“.

През 2002 г. вторият конгрес на Евразийското движение взима решение да превърне движението в политическа партия – Партия „Евразия” (наименование, което едва се отличава от Евразийската партия на Ниязов). Предполага се, че Дугин възнамерява да регистрира партията си и да вземе участие в изборите за държавната Дума през 2003 г., но понастоящем все още предстои да видим значението на тази трансформация.

По подобен начин остава да видим и значението на традиционализма и неоевразийството за руската политика. От 1991 г. насам важността на неоевразийството нараства, включвайки дискурса за бъдещето на Русия – дискурс, в който алтернативите на западния стил либерална демокрация имат съществена подкрепа. Навярно Дугин отива твърде далеч в това, че вижда Генон като нереализирания Маркс (паралел, който би положил Дугин като един нов Ленин, макар сам той да не прави този втори паралел). Дугин обаче ясно показва, че „мекият“ традиционализъм може да упражнява значително влияние в руския политически живот.