Това дете-чудо /Дилян Пеевски/ наистина трябва да е сътворило чудо, след като назначението му за шеф на ДАНС даде повод изведнъж да се отприщи толкова дълго събираното недоволство у хората

Защото искат промяна. Защото не желаят повече да им се поднася това, което бяха принудени да търпят близо 24 години от началото на предоха. Защото олигархичният модел на управление на държавата не е съвместим с европейските ценности. Този модел прогонва хората от България, а тези, които останат и не започнат да обслужват интересите на олигархията, се превръщат в чужденци в собствената си страна.

Аз също не искам повече да живея в такава измислена държава!

Бях на 13, когато падна Берлинската стена. Помня надеждите на хората от първите митинги за демокрация. Думите за танковете и първите палатки от „града на истината”. Помня и патоса от дебатите във Великото народно събрание – нещо, което хората не бяха виждали. Лукановата зима и последвалия призив „За Бога, братя, не купувайте!” И как след победата на сините през 1991 г. нещата не станаха така, както си ги представяхме. Видях дирижирания възход на мутрите и това как по-късно тези от тях, които оживяваха, сменяха анцузите с костюми – направиха прехода от охранители към застрахователи, докато обществото се залъгваше, че прави преход към демокрация. Преживяхме ускорения разпад и на малкото останали ценности. И нескончаемите безполезни вотове на недоверие срещу кабинета на Беров. А олигархията преразпределяше плячката. Междувременно чалгата настъпваше в тандем с мутризацията. Отвън шумотевица и зрелища, а под повърхността - планово узаконяване на присвоеното.

Дойде и жанвиденовата зима, участвах в протестите през 1997 г.; затворихме уж "фабриката за илюзии"…; свидетел съм на надеждите и разочарованието от Костов и неговата компания; после дойде еуфорията около т.нар. цар и не след дълго "каляската (на Н.Ц.В.) стана тиква"; преживяхме в полусъница заради икономически благоприятната външна конюнктура тихата посредственост и гафовете на тройната коалиция; междувременно ни приеха в НАТО и ЕС, в което олигархията видя начин да се легитимира; после покрай началото на кризата и след откровенията на Доган за "порциите на властта" отново народът потърси архетипния образ на бащицата със здравата ръка, ... да ама с него на ята долетяха и калинките, докато хлебарките продължиха необезпокоявано да се хранят; накрая нещо мътно се завъртя около тръбите и случайно или не - ЕРП-та направиха финта със сметките за ток и възпламениха протестите през февруари; последва бърза абдикация; след абдикацията на "прибежки и припълзявания" започна да се промъква реставрацията...

И народът като че ли беше започнал да се одрямва. Докато в една хубава слънчева сутрин внезапно ни поднесоха назначението на детето-чудо за шеф на ДАНС. И започна дългият #Дансwithme. Нещо започна да се случва... Все още не е напълно ясно какво и докъде ще стигнем. Улиците са пълни с хиляди протестиращи вече 36 дни. При това протестират хора с различни политически убеждения. И няма изгледи хората да се приберат по домовете си. Няма и лидер, който да говори от трибуната. Впрочем, няма и трибуна. Никой не смее да яхне протеста. Или, ако се опитва да го прави, използва индиректни подходи. Това дете-чудо наистина трябва да е сътворило чудо, след като назначението му даде повод изведнъж да се отприщи толкова дълго събираното недоволство у хората. Народът вижда в това управление олицетворението на всички недъзи на прехода. Което не е никак далеч от истината. Непохватните назначения на компрометирани фигури са само върхът на айсберга. Олигархичният модел на управление създава олигархозависими кадри, които да употребява. Корупцията е горивото за неговия мотор.

Докъде ще стигнем? Спор няма. На първо време трябват нови избори на есен. Правителството се оплита в грешки с всеки изминат ден. Популизмът е последното оръжие на олигархията в борбата за власт и ресурси. Неадекватността в реакциите на управляващата коалиция се съчетава с упорит инат, което създава изостреното усещане за управленска наглост. Колкото повече обаче се държат, толкова повече потъват. Големият въпрос е ще последва ли след оставката началото на истинска промяна. Или това ще е поредният протест, след този от 1997 г., когато отново ще поемем по пътя напред, но, както досега винаги е било – правим две крачки и веднага след това една и половина назад. Или в най-добрия случай две напред – една назад. Затова нямаме една реформа направена така, както трябва.

За да спрем да се движим по този начин, най-напред трябва да започнем с прочистването на старата политическа класа. Те, както динозаврите, са на изчезване, но от само себе си няма да се махнат. Трябва да им се помогне. Властта трябва да бъде поета от младите. Тук не говоря за възрастови ограничения. Под млади разбирам не само поколението преди и около 40, но най-вече хора с ново, модерно мислене. Младо мислене. Това е Оnline-поколението. За разлика от старото поколение, чието мислене е offline, нищо че някои от тях ползват компютри. Това ще бъде бавен процес, който няма да доведе веднага до бързи резултати. Но си струва да опитаме. Длъжни сме. В това е смисълът да участваме в протестите. Но да помним - те са само началото на промяната.

Колкото по-дълго продължават протестите, толкова повече се пробужда гражданското общество. Може и да е дразнещо, че властта упорства и отказва да чуе гласа на хората, но медалът си има и друга страна. Ако се бяха махнали още на втория ден, сега щяхме да сме в предизборен период в сезона на отпуските. И нямаше да видим докъде са готови да стигнат управляващите, за да задържат властта. Истинското им лице се разкрива с всеки изминат ден. В същото време обществото се пробужда от летаргичния сън, в който го е потопила олигархичната система.

Хубавото на продължителните протести, е, че събуждат гражданската съвест, карат хората да формулират ясно недоволството си, добре да осъзнаят причините за него и решително да отстояват желанието си за промяна, дълго да се борят за тази промяна, докато най-накрая я постигнат. Властта днес може и да се прави, че не чува, но протестът вече отвори "в сърцето на тирана (олигархията) такава люта рана, която никога няма да заздравее".

Михаил Найденов